by Акарасу Съб Авг 04, 2012 10:46 pm
Сутринта донесе мирис на земя. Малкият кораб бавно и неуверено се тътреше към брега, на който нямаше пристанище... морето беше спокойно, затова можаха да спрат край скалистия бряг и да разтоварят стоката си набързо. „Хей, ти, помогни малко!”, подвикна някой на Акарасу, но тя не беше в ролята си на услужлво момиче, беше си платила за това пътуване и нямаше да си мръдне пръста за повече. Пътуването беше продължило седмица повече от обещаното, защото морето беше неспокойно, а разтоварването на провизиите трябваше да стане тайно, на място, затънтено като този залив, където беше опасно, беше невъзможно да се акустира при бурно море. Затова цяла седмица вповече се мотаха в открити води.
„Остави я”, каза Рьосуке на Тояма, „Виж и китките колко са тънки... ще вземе да изпусне стоката...”
Акарасу не каза нищо, беше нацупена, кръстосала ръце. Гледаше тези хора, които живееха винаги на път, винаги на кораба. Те не се интересуваха от войната и мислеха, чеморето може да ги защити от нея. Но Акарасу ги разбираше, самата тя никога не беше се интересувала от войната, преди да се наложи да стане част от нея. За един миг и се прииска да остане с тези хора, заразена от спокойствието им. Да, беше доста типично за нея да промени мнението си за миг, но все пак... тя искаше да стигне в Мейкю, където бяха част от нейните корени, откъснати много отдавна. Но... Уаши щеше да бъде там... Акарасу трябваше да отиде заради него. Беше го изоставила твърде лесно, твърде скоро. Беше умряла ненужно.
„Чакай!”, опита се да извика тя и настигна Тояма, подскачайки по скалите. Хвана единия край на тежкия чувал, който той носеше и му помогна да го замъкне към пътеката.
„Така повече ми пречиш, отколкото ми помагаш, нали знаеш?”, опита се да промърмори той, докато по-възрастните им се подсмихваха отстрани.
„Ако искаше помощ, нямаше да се обърнеш каъм мен”, отвърна тя, „Правя каквото ти искаше”
„По дявплоите”, мислеше си Тояма, защо тя не беше обикновено момиче... ако беше обикновено момиче, нямаше да пътува сама на кораб с толкова мъже. Но те всички се страхуваха от нея. Наистина ли тя беше причинила убийствата в кея на пристанището в Хитояма? Тояма не можеше да повярва или по-скоро не искаше да вярва. Пътувайки, беше видял много неща, много странни и опасни хора, а тя не изглеждаше опасна. Не изглеждаше силна.
- Налага ли се... да ходиш... където отиваш? – измрънка той, когато намериха миг, за да останат сами и всички останали бяха по-далеч по скалите.
- Налага се – отвърна тя
- Тогава защо не бързаш да тръгнеш... мислех, че бързаш... оплакваше се през цялото пътуване...
- Идва буря – каза тя спокойно. – Пътуването ни още не е приключило.
Тояма вдигна глава. От изток наистина притъмняваше... иронично... тъмната заплаха за война също идваше от изток, от Микадзуки. Другите също вече бяха забелязали притъмняващото небе.
- Малко остана – каза капитанът, - разтоварваме и тръгваме веднага. Ако се вдигнат вълни, корабът ще пострада.
- Аз ще остана – заяви Тояма, тичайки към другите моряци.
- Ти...?
- Някой трябва да намери хората и да им съобщи къде сме разтоварили провизиите, нали? Ще отида до селото, знам пътя!
- Нека Тояма да остане – каза Рьосуке на капитана. – Трябва да се научи, нали?
- Притеснява ме, че още никой не е дошъл за пратките – отвърна капитанът. – Движехме се покрай брега дълго, трябваше да са ни забелязали. Но няма нито бандити, нито напшите хорa тук. Странно е.
- Ще се справя – каза Тояма. – А и Тя може да ме пази, ако нещо се случи, нали?
- Хлапак – изхили му се капитанът. – Тя ще пази само себе си. Добре, отивай в селото и разбери какво става. Ще се върнем за теб, когато морето се укроти.
- Хай! – каза Тояма, макар и раздразнен от подигравателното отношение.
Акарасу вече се беше отправила към пътя, когато той я настигна.
- Можеше да ме изчакаш...
- Трябваш ли? – попита тя, все още кръстосала ръце и стиснала раменете си с тънките си пръсти.
- Да. Ще те изпратя.
- Не съм плащала за такава услуга.
- Ела с мен до селото – каза Тояма. – Сама каза – идва буря, не може да пътуваш така.
- Искаш да дойда с теб до селото ли? – каза тя и благоволи да го погледне, а той почти се паникьоса и забрави да отговори. – Колко далеч е това село?
Въпросът и го успкои, можеха да говорят за нещо скучно и приятно обикновено.
- На 4-5 километра. Ако побързаме, ще стигнем преди бурята – обясни той.
- Мисля, че бурята вече е там – каза Акарасу и той разбира се не я разбра, докато не наближиха мястото. Два часа по-късно, когато дъждът вече ги мокреше, а вятърът ги притискаше и ги тласкаше все по-бързо напред.
Сря Фев 26, 2014 12:52 pm by Акарасу
» Лаф4е
Пет Окт 12, 2012 2:44 pm by Акарасу
» Лъки Узумаки
Сря Окт 03, 2012 5:57 pm by Акарасу
» Мейкю
Сря Сеп 26, 2012 9:22 pm by Шизука
» Mori no kuni
Сря Сеп 12, 2012 1:13 pm by Шизука
» По пътя към Мейкю...
Нед Сеп 02, 2012 8:50 am by Саске
» Ishi no kuni
Чет Авг 30, 2012 3:14 pm by Акарасу
» Работилницата
Вто Авг 21, 2012 8:35 am by Саске
» Водни приключения
Чет Авг 16, 2012 10:43 am by Шизука