Shinobi no sekai

Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Shinobi world

РПГ с измислени герои. Проявете въображение, когато си създавате характери. Селата и страните също са измислени, прочетете правилата и научете повече за системата, преди да решите дали искате да станете част от нея.Mori no kuni C69ca9261c44a1b1 Ириуми - Mori no kuni A43c0d0f5c64e479 Соракаге Mori no kuni Cc70dff9d8815a2f Аней Mori no kuni 96e376e498ab6544 Мейкю Mori no kuni 46fa771f6e59d3f5 Дамарикому Mori no kuni 37826b634cc022f2 Муракумо Mori no kuni 772000775aed9e79 Ранпу-сато Mori no kuni 4627470x

Latest topics

» Мисии
Mori no kuni EmptyСря Фев 26, 2014 12:52 pm by Акарасу

» Лаф4е
Mori no kuni EmptyПет Окт 12, 2012 2:44 pm by Акарасу

» Лъки Узумаки
Mori no kuni EmptyСря Окт 03, 2012 5:57 pm by Акарасу

» Мейкю
Mori no kuni EmptyСря Сеп 26, 2012 9:22 pm by Шизука

» Mori no kuni
Mori no kuni EmptyСря Сеп 12, 2012 1:13 pm by Шизука

» По пътя към Мейкю...
Mori no kuni EmptyНед Сеп 02, 2012 8:50 am by Саске

» Ishi no kuni
Mori no kuni EmptyЧет Авг 30, 2012 3:14 pm by Акарасу

» Работилницата
Mori no kuni EmptyВто Авг 21, 2012 8:35 am by Саске

» Водни приключения
Mori no kuni EmptyЧет Авг 16, 2012 10:43 am by Шизука


2 posters

    Mori no kuni

    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Mori no kuni

    Писане by Акарасу Чет Дек 29, 2011 8:34 am

    Това е страната на горите.

    Нейното скрито село е селото, скрито в сенките Aneigakure.



    В тази тема пишете, когато сте някъде неопределено къде на територията на страната, например ако пътувате
    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Акарасу Пон Юли 23, 2012 12:50 pm

    [You must be registered and logged in to see this image.]

    Хората пътуват заради приключенията по пътя, нали? Тяхното приключение ги очакваше на края на този път. Дотогава можеха да бъдат спокойни и обикновени хора. Но без да губят форма, разбира се.
    Уаши беше заприличал на случаен пътник. Рошав и раздърпан. Порасналата му коса захлупваше изгасналите му въгленовочерни очи.
    - Тази дълга коса... не ти отива – каза Гакари... не за първи път през последния месец.
    Уаши се направи, че не го чу и продължи да се взира в огъня.
    - Нещата няма да се развият както сме ги замислили – каза изведнъж Уаши, сякаш беше получил някакво божествено прозрение.
    - Не се взирай в огъня толкова дълго – отвърна Гакари сериозно, - ще се изпуснеш където не трябва.
    Уаши продължи да седи втренчен в пламъците. Огънят не го заплашваше, това беше неговата собствена стихия. Или може би точно от самия себе си трябваше да се бои?
    - На границата сме – каза Уаши. – Тук няма села.
    - Разстроен ли си? Че няма какво да защитаваш?
    - Трябва да преминем тази нощ – каза той, без да обръща внимание на Гакари. – Ти ще си пръв.
    - Както винаги – отвърна Гакари изпод качулката си.
    Трябваше да преминат тихо... колко по-лесно щеше да е, ако Тя беше с тях. Откакто Уаши се запозна с нея и разбра за способностите ѝ, те му липсваха във всеки един план за действие, който искаше да започне. Това ли беше тя? Инструмент... нещо, което беше полезно за употреба... Това бяха шинобитата. Нощта преваляше, а Уаши вървеше бавно напред. Границата беше строго охранявана от шинобитата на Мейкю и все пак много хора минаваха оттук. Разбира се през официалните пропусквателни пунктове. Много хора от страната на горите киснеха тук, отчаяни и искащи да бъдат приети за жители на страната на камъка. Но повечето от тях или се отказваха или умираха, чакайки.
    „Внимание!” извика някой високо. Нещо падна отвъд оградата, по която шинобитата пускаха ток със своите райтон техники, за да отблъскват натрапници. Дървета нямаше, всичко беше разчистено след последната война. „Свитък?” каза учудено и малко уплашено шинобито, което се приближи да види поредната хвърлена към тях провокация от другата страна на оградата... можеше да е опасно... „По дяволите”, измрънка той недоволно, не беше просто камък... Свитъкът се разпечата и от него изскочиха чакра нишки и се впиха в шинобито. И сякаш изпиха жизнените му сили. Мъжът с черната качулка се изправи и потрепери, докато чакра нишките изчезнаха. Ниикой не се притече на помощ. Чакрата на шинобито сега беше на Гакари... за известно време. Нямаше да го засекат. Всичко беше наред. „Било е пилешко ако!”, провикна се той, за да успокои останалите. „Що за голямо пиле...”... изхили се.
    Уаши го гледаше от другата страна на оградата и не се смееше. Гакари се подиграваше с неговата птица.
    Огромният орел прелетя ниско и отвя всичкия прах около оградата... охраната се стресна и насочи вниманието си към нощното небе. Уаши се прехвърли през оградата и подмина Гакари... Огромната птица отмина и се насочи на запад.
    - Да вървим – каза Уаши, - уморен съм.
    Гакари го последва. Едно тяло остана да лежи след тях. Трябваше да бързат... Огромната птица изведнъж изчезна...
    „Какво?”, чудеха се шинобитата. „Беше отзована”, каза един от тях, „Съобщете в Мейкю, че някой премина.”
    Нямаше да ги гонят сега. Не можеха да напуснат постовете си. Може би точно това беше целта – да започне преследване, за да могат други да нахлуят през границата. Но не, това не беше началото на войната.


    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Акарасу Съб Авг 04, 2012 10:46 pm

    Сутринта донесе мирис на земя. Малкият кораб бавно и неуверено се тътреше към брега, на който нямаше пристанище... морето беше спокойно, затова можаха да спрат край скалистия бряг и да разтоварят стоката си набързо. „Хей, ти, помогни малко!”, подвикна някой на Акарасу, но тя не беше в ролята си на услужлво момиче, беше си платила за това пътуване и нямаше да си мръдне пръста за повече. Пътуването беше продължило седмица повече от обещаното, защото морето беше неспокойно, а разтоварването на провизиите трябваше да стане тайно, на място, затънтено като този залив, където беше опасно, беше невъзможно да се акустира при бурно море. Затова цяла седмица вповече се мотаха в открити води.
    „Остави я”, каза Рьосуке на Тояма, „Виж и китките колко са тънки... ще вземе да изпусне стоката...”
    Акарасу не каза нищо, беше нацупена, кръстосала ръце. Гледаше тези хора, които живееха винаги на път, винаги на кораба. Те не се интересуваха от войната и мислеха, чеморето може да ги защити от нея. Но Акарасу ги разбираше, самата тя никога не беше се интересувала от войната, преди да се наложи да стане част от нея. За един миг и се прииска да остане с тези хора, заразена от спокойствието им. Да, беше доста типично за нея да промени мнението си за миг, но все пак... тя искаше да стигне в Мейкю, където бяха част от нейните корени, откъснати много отдавна. Но... Уаши щеше да бъде там... Акарасу трябваше да отиде заради него. Беше го изоставила твърде лесно, твърде скоро. Беше умряла ненужно.
    „Чакай!”, опита се да извика тя и настигна Тояма, подскачайки по скалите. Хвана единия край на тежкия чувал, който той носеше и му помогна да го замъкне към пътеката.
    „Така повече ми пречиш, отколкото ми помагаш, нали знаеш?”, опита се да промърмори той, докато по-възрастните им се подсмихваха отстрани.
    „Ако искаше помощ, нямаше да се обърнеш каъм мен”, отвърна тя, „Правя каквото ти искаше”
    „По дявплоите”, мислеше си Тояма, защо тя не беше обикновено момиче... ако беше обикновено момиче, нямаше да пътува сама на кораб с толкова мъже. Но те всички се страхуваха от нея. Наистина ли тя беше причинила убийствата в кея на пристанището в Хитояма? Тояма не можеше да повярва или по-скоро не искаше да вярва. Пътувайки, беше видял много неща, много странни и опасни хора, а тя не изглеждаше опасна. Не изглеждаше силна.
    - Налага ли се... да ходиш... където отиваш? – измрънка той, когато намериха миг, за да останат сами и всички останали бяха по-далеч по скалите.
    - Налага се – отвърна тя
    - Тогава защо не бързаш да тръгнеш... мислех, че бързаш... оплакваше се през цялото пътуване...
    - Идва буря – каза тя спокойно. – Пътуването ни още не е приключило.
    Тояма вдигна глава. От изток наистина притъмняваше... иронично... тъмната заплаха за война също идваше от изток, от Микадзуки. Другите също вече бяха забелязали притъмняващото небе.
    - Малко остана – каза капитанът, - разтоварваме и тръгваме веднага. Ако се вдигнат вълни, корабът ще пострада.
    - Аз ще остана – заяви Тояма, тичайки към другите моряци.
    - Ти...?
    - Някой трябва да намери хората и да им съобщи къде сме разтоварили провизиите, нали? Ще отида до селото, знам пътя!
    - Нека Тояма да остане – каза Рьосуке на капитана. – Трябва да се научи, нали?
    - Притеснява ме, че още никой не е дошъл за пратките – отвърна капитанът. – Движехме се покрай брега дълго, трябваше да са ни забелязали. Но няма нито бандити, нито напшите хорa тук. Странно е.
    - Ще се справя – каза Тояма. – А и Тя може да ме пази, ако нещо се случи, нали?
    - Хлапак – изхили му се капитанът. – Тя ще пази само себе си. Добре, отивай в селото и разбери какво става. Ще се върнем за теб, когато морето се укроти.
    - Хай! – каза Тояма, макар и раздразнен от подигравателното отношение.
    Акарасу вече се беше отправила към пътя, когато той я настигна.
    - Можеше да ме изчакаш...
    - Трябваш ли? – попита тя, все още кръстосала ръце и стиснала раменете си с тънките си пръсти.
    - Да. Ще те изпратя.
    - Не съм плащала за такава услуга.
    - Ела с мен до селото – каза Тояма. – Сама каза – идва буря, не може да пътуваш така.
    - Искаш да дойда с теб до селото ли? – каза тя и благоволи да го погледне, а той почти се паникьоса и забрави да отговори. – Колко далеч е това село?
    Въпросът и го успкои, можеха да говорят за нещо скучно и приятно обикновено.
    - На 4-5 километра. Ако побързаме, ще стигнем преди бурята – обясни той.
    - Мисля, че бурята вече е там – каза Акарасу и той разбира се не я разбра, докато не наближиха мястото. Два часа по-късно, когато дъждът вече ги мокреше, а вятърът ги притискаше и ги тласкаше все по-бързо напред.

    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Акарасу Пон Авг 06, 2012 9:43 am

    “Бурята” част 2

    Гласът на малкото дете ги стресна. Погледът му ги ужаси. Заслепените му очи бяха широко отворени и невиждащи, но все пак вперени право в тях.
    „Тя идва” – каза хлапето с трескав глас, после млъкна за миг, миг, в който и Акарасу и Тояма мълчаха все още, чудейки се какво да кажат. И дали да се обаждат въобще.
    „Наметалата ви... черни ли са?” – попита детето и се ококори още повече.
    „Да” – отвърна Тояма, без да мисли много, а детето се хвърли напред в краката му и задърпа и заопипва краищата на дългата му наметка.
    „Микаджуки...”
    Акарасу се отдръпна.
    „Помогнете ни!” – каза хлапето и се скова като камък в краката на Тояма, отказващо да го пусне. Той се наведе и се опита да го вдигне на ръце, за да го прибере някъде, но си мислеше... реакцията на Акарасу. Това ли беше тя – част от Микадзуки... затова на кораба се страхуваха от нея. Вероятно наистина беше опасна.
    „Не е буря” – продължи хлапето. – „Чудовище е”
    „Чакра е” – обади се Акарасу, която не беше спряла да притиска кръстосаните си отпред ръце.
    „Чакра?” – гласът на Тояма заглъхна в един оглушителен гръм.
    „Сега го усещам ясно” – каза Акарасу – „опашатият звяр. Бурята се насочва към Мейкю.”
    „Не, бурята е тук от много дни” – заразказва хлапето. – „Не трябва да гледаш „бурята” в очите, иначе ще те ослепи... черният дъжд...”
    Нищо чудно... вятърът, не – дъхът на чудовището беше толкова свирепо силен...
    „Къде са останалите?” – попита Тояма и най-после успя да вдигне детето на ръце.
    „Крият се” – отвърна то. – „Или са мъртви. Помогнете.”
    „Акарасу?”
    „Не ме гледай така... не мога да се бия сега... Ако умра... Не, нямам време да започвам отначало... Тук не съм на своя територия...”
    Тояма я гледаше неразбиращо. Хората като него си мислеха, че да си шиноби означаваше да се жертваш всеки път, когато се наложи... ами... вярно беше, но... Акарасу не беше истинско шиноби. Макар че няколко пъти беше завършвала академията в Ириуми от любопитство, уменията, които имаше ѝ бяха вродени, а идеите за това как да използва силите си, си беше създала сама и колкото и пъти да завършваше училище и колкото и пъти да умираше всяко нейно прераждане ѝ доказваше, че жиеве както трябва... щом оцеляваше...
    Тояма внесе детето в колибата, пред която се намираха, Акарасу ги последва.
    Гърмеше... не, това бяха стъпките на чакра-чудовището, което се приближаваше към тях. Цялата колиба се тресеше, сякаш щеше да изхвръкне във въздуха и да бъде отнесена...
    „Помогнете” – изстена детето, а Тояма погледна въпросително Акарасу, сякаш имаше право да иска такова нещо от нея... помощ... до преди няколко часа я смяташе просто за изнежено и вероятно много богато момиче...
    „Нали сте Микадзуки?” – прошепна детето...
    „Не, хлапе, не сме Микадзуки” – обясни бързо и безмилостно Акарасу. – „Това, което идва насам е Микадзуки.. Това, което вече е тук....”
    Май нямаше място за криене. Акарасу трябваше да излезе навън и да разбере какво се случва. Ако умреше тук и сега, никога нямаше да стигне навреме в Мейкю, нямаше да стигне навреме при Уаши...Тя запретна ръкава на дясната си ръка, разви бинта, с който се беше омотала и превърза очите си с него.
    Тояма не смееше да попита, но му беше ясно, че така тя иска да предпази очите си. Тези странни и чудовищни нейни очи...
    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Акарасу Пон Авг 06, 2012 11:06 am

    Част 3та.

    Акарасу се опита да затвори очите си за нещата, които се случваха, но не можа. Това беше войната, това беше бойно поле, предишно и бъдещо. Дъждът... бяха капките, които летяха от мократа, запотена козина на чудовищната котка, вятърът беше дъхът ѝ, гръмотевиците бяха тежките ѝ стъпки, а светкавиците – двете ѝ проблясващи очи. А малките точки чакра, които Акарасу усещаше след бурята, бяха преследвачите на чудовището, които се опитваха... да го укротят?
    Акарасу вървеше напред, притисквайки ръцете си в себе си, а в тях – малката кукла, която виждаше пътя напред. Имаше ли нещо човешко в това чудовище? Акарасу не можеше да усети. Но тази котка. Тя Я познаваше.
    Беше преди толкова години. Тогава Акарасу спря Дженай да изгуби контрол, но сега... от него нямаше и следа. А за миг... за един мъничък миг тя се беше надявала да го срещне...
    Кой по дяволите беше способен да укроти една котка? Не, те не искаха да я укротяват, дразнеха я, насочваха я към границата, насочваха я към Мейкю, но не успяваха да я накарат да отиде натам и тя вилнееше тук, в старата и осъдена на забрава бивша страна на дървото, където дърветата бяха унищожени при двете велики нинджа войни, а младите фиданки биваха бързо смачквани и пречупвани.
    Заваля черен дъжд... А от допира му със земята пламнаха пожари. Черната чакра се разлетя от тръскащата се глава на чудовището не на топка, а на едри капки...
    От синьото око на Акарасу се спуснаха сълзи, пробиха през превръзката на лицето ѝ и закапаха на земята, в локвите, плъзнаха се право напред, право към чудовището и го накараха да се обърне и да я погледне...
    „Помниш ли ме?”
    Глас не ѝ отвърна. Тежките стъпки се приближиха, тежкият дъх я обгърна.
    „Съзнанието ми ли се опитваш на контролираш?” – изръмжа котката.
    „Да” – отвърна Акарасу. – „Моля те да спреш, поне за миг.”
    „Молиш ме?” – изхили се котката. – „Манипулираш ли ме?”
    „Котките се укротяват само с хитрост.”
    „И се смяташ за много хитра? Помня те, нищожество, ти можеш да ме подчиниш със сила. Защо не се опиташ, а се правиш на интересна?”
    „Защо не се насочиш към Мейкю, а се въртиш тук в кръг?” – попита Акарасу.
    „Защото искам да си играя... аха... и ти си играеш с мен, а...”
    Акарасу не отговори.
    „Знам защо не искаш да се доближаваш до Мейкю... защото там е пълно с такива като мен, които могат да подчинят съзнанието ти.”
    „Не се oмаловажавай, само ти имаш силата да ме подчиниш”
    „Умилкваш ли ми се?” – каза Акарасу... бяха далеч... но тя беше в съзнанието на звяра. – „Уплашен ли си? Не се тревожи, аз ще бъда там.”
    „Защо не мога да те убия?”
    „Защото знаеш, че не мога да умра.”
    „И щом не можеш да умреш, трябва да ти се подчинявам ли?”
    „Може би просто не трябва да ми се пречкаш.”
    „Не си забавна. Твърде си високомерна.”
    „Не ти е забавно, защото и ти си такъв.”
    Мълчанието на чудовището премина в хриптене, подобно на смях. То прескочи Акарасу и избяга игриво на запад... към границата... към Мейкю... но може би щеше да се върне пак, кой знаеше.
    „Акарасу!” – крещеше Тояма към нея и тичаше.
    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Акарасу Чет Авг 09, 2012 3:21 pm

    Част 4та Спомени за Мейкю

    - Изгорена си – каза той с притихващ глас.
    - Това са само малки пръски – отвърна тя и обърна куклата си към него.
    - Какво си ти? – прошепна младото момче насреща ѝ и все пак не се отдръпна от нея.
    - Аз съм – тя сякаш се затрудни да отговори – някой, който не може да намери покой.
    В тона на изказването ѝ се прокрадна някаква бледа тъга и носталгия по нещо неизживяно. Нещо, което не се беше случило, нямаше да се случи никога. Безнадеждност.
    - Войната – каза Тояма – наистина ли започва?
    Говореха си за страшни неща, а небето над тях се избистряше...
    - Ще участваш ли в нея? – попита той, протегна се и издърпа куклата от ръцете ѝ. Не искаше повече да бъде следен от фалшивите безжизнени очи на парцалената играчка.
    - Войната не е затихвала – каза Акарасу. – Нали виждаш как живеят хората тук... това е войната.
    Това ли беше наистина? Мизерията? Борбата за оцеляване всеки един ден. Надеждата, че някой ще дойде и ще помогне...
    - Това, което искат Микадзуки, е да преместят войната в Мейкю.
    - Сега разбирам... ти не си от Микадзуки, ти си от Мейкю, нали? Техниките ти... кланът Яманака...
    Той сложи ръка на рамото ѝ.
    - Не трябва да ме докосваш. Мога да убия съзнанието ти – предупреди го тя, макар и късно. Но Тояма отново не беше прав. Акарасу не беше нито от Микадзуки, нито от Мейкю.
    - Идват. Да се скрием – каза тя и свали превръзката от очите си. Намушиха се под няколкото дървени външни стъпала на една от колибите и останаха там, докато един шиноби в черна мантия прелетя на бърз ход по покривите над тях. Бързайки на запад...
    Към Мейкю. По следите на чудовищната котка.
    - Ти си Яманака, нали? – настоя за отговор Тояма.
    - Почти – почти му даде отговор тя.
    - Защото... сега разбирам... чувал съм това онова за вашия клан.
    - Чувал си – изсумтя тя.
    - Родом съм от село, близо до Мейкю, влизал съм в лабиринта. Заедно с родителите си. Знам как хората изчезват там и никой не разбира какво се е случило с тях.
    - Това всички го знаят – каза Акарасу, макар че разбираше, че Тояма очевидно знаеше много повече от нея и това ужасно я дразнеше.

    Тояма не разчете мълчанието ѝ и продължи да говори, вместо да изпита достоверността на нейната принадлежност към клана Яманака. Всъщност го интересуваше друго – възможността да говори за неща, за които по принцип не трябваше да говори, които бяха тайна, който му тежаха, защото нямаше с кого да ги сподели. За Мейкю. И тайната на Лабиринта.
    - Баща ми е бил нинджа – заразказва той тихо. – Всъщност никой не може да се откаже да бъде нинджа... оставаш такъв цял живот, колкото и да се опитваш да живееш мирно... Права си, Акарасу, войната никога не спира...
    Акарасу не трябваше да се престува, че го слуша, както правеше обикновено, когато се преструваше, че се интересува от историите на онези, които срещаше в Ириуми. Сега беше себе си, беше момичето, което никога не се беше интересувало от корените си, което и сега не се интересуваше от това, тя се интересуваше от самото скрито село, Мейкю, както някога беше искала да види Аней. Но тогава не беше успяла. Нямаше да ѝ е излишно да знае повече сега, повече за лабиринта, за да го премине.
    - Стените в лабиринта имат очи – каза Тояма. – Страшни очи, като на твоята кукла. Наблюдават непрекъснато. И ако някой не им хареса – отвличат го и никой никога повече не го намира. Баща ми изчезна така, защото един ден стана неудобен за Ишикагето. Тогава тръгнахме с кораб към Хитояма. Майка ми почина по пътя. Аз останах на кораба.
    Акарасу пак мълчеше. Опитваше се да осмисли казаното от него, да направи логично предположение за смисъла на казаното от Тояма... Стените, имащи очи... беше чувала това, знаеше, че беше техника на клана Яманака, с която селото беше защитено, но сега се замисляше колко ли енергия беше необходима, за да се захрани подобна техника... и тогава изведнъж се сети нещо, което майка ѝ веднъж беше казала по повод родния си дом: „Не искам да се връщам там... там е като затвор за мен...”
    Идеите и предположенията в съзнанието на Акарасу станаха твърде ясни...
    - Предполагам, че се разделяме тук – каза Тояма, - защото ти явно си задължена да отидеш в Мейкю и да се биеш.
    - Не съм задължена – прошепна тя.
    - Акарасу? – той се стресна, защото тя изведнъж залитна и подпря рамото си в неговото. Кървеше... Не го беше забелязал...
    - Изгубила съм – прошепна тя – усещанията си... за живота...
    - Спокойно – каза Тояма, - ще изтичам да взема лекарствата от пакетите, които скрихме на брега...
    Той осъзнаваше колко път беше това дотам и обратно, но трябваше да го каже. Все пак и в него бяха останали малко спомени от това какво е да бъдеш шиноби, нещо, което Тояма не беше постигнал и нямаше да постигне, защото развитието му беше спряно... от един инцидент, от необходимостта да напусне покрайнините на Мейкю, да напусне родната си страна и да се крие.
    - Мога да тичам много бързо – каза той, опитвайки се да я успокои, но тя беше спокойна, което го стряскаше, беше примирена. – Чакай ме...
    Остави я и тръгна. Наистина беше бърз, но тя вече беше примирена. Съзнанието ѝ напускаше тялото ѝ, прогореното ѝ сърце спря да бие не защото не можеше да бъде спасено, а защото тя реши просто да го остави да спре. Защо... защо беше изгубила желанието си за борба? За живот. Беше изгубила човешката си същност. Знаеше това, но нямаше желание да се бори, за да си върне сърцето. Това, което влагаше в действията си сега беше твърде материално. Макар че Тояма не мислеше така. Тичайки с все сила към брега, той си мислеше, възвръщаше си желанието за борба с живота... заради срещата си с нея.
    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Акарасу Чет Авг 09, 2012 6:34 pm

    Дълго време единственото, което чуваше, беше туптенето на собственото си сърце. Съзнанието и беше изгубено... в неговото съзнание. В спомените му за Мейкю... за стените, имащи очи... Стоейки сред стените на лабиринта в спомените на Тояма, Акарасу можеше да усети тези погледи. Чувството, че някой те следи, че някой те усеща. Имаше нещо в камъка, буквално имаше нещо вътре в тях. Енергията протичаше по тях като ток... протичаше по нещо... Акарасу се отдели и се опита да проследи потокът, но това беше невъзможно, защото не се случваше наистина... това бяха само спомени... тя се пробуди... Тояма беше задрямал до нея, стиснал ръката и. Тя се измъкна внимателно и пропълзя в другия ъгъл на стаята... „Защо?... По-добре да бях умряла”, помисли си, защото не беше свикнала да бъде спасявана. Не бяха сами. Сляпото дете седеше на прага на малката колиба, чиято врата беше изкъртена и пазеше входа. Играеше си с дългия гердан на Акарасу, който явно бяха свалили от врата и.
    - Дай ми го – каза тя строго, домъкна се до хлапето и издърпа нанизът от ръцете му. – Това е оръжие...
    Хлапетo, което досега беше броило мънистата по гердана, не можеше да разбере какво оръжие бяха те. Но не мънистата бяха оръжието, а това, с което бяха нанизани...
    Проводник... проводник за чакра... Акарасу започна да схваща...

    ------------------------------------------------

    Селото, скрито в лабиринта, беше най-старото скрито село. Не се беше променяло от самото си създаване, вероятно защото беше построено по перфектен начин. Беше построено около способностите на клана Яманака. Буквално.
    Ишикагето вървеше по тъмните коридори през подземията на лабиринта. Онези, които живееха в Мейкю, бяха свикнали с усещането, че са следени, със заплахата, че могат да бъдат спрени на място и да умрат, без да могат да се защитят. Единствено Хюга можеха да се противопоставят на Яманака, защото можеха да видят чакрата им и да се предпазят от нея... евентуално. Чакрата, протичаща из цялото село и отвъд него – в стените на лабиринта. Чакрата, която можеше да скове на място всеки, които беше неканен гост тук, всеки, който беше неудобен жител на селото. Но селото не можеше да оцелее на същото равнище както доесга без тази човешка защита. Затова Хюга и Яманака съжителстваха в неразделима симбиоза толкова векове. В името на селото... Яманака бяха скрити в сенките и в стените. Хюга бяха официалните управители на селото.
    Тайната на защитата не беше кой знае каква тайна, всеки можеше да се досети за нея, ако познаваше уменията на клана Яманака и легендите за неприкосновеността на лабиринта. Но все пак... никой не беше виждал тази истина с очите си. Никой, освен най-доверените шинобита в Мейкю. Ишикагето влезе през последната врата сам. Всичко, което се каза зад нея остана тайна.
    --------------------------------------

    - Защо ме спаси? – попита Акарасу и изобщо не се чувстваше сякаш задава напълно глупав въпрос... а беше глупав... не я беше спасил той... тя се беше оставила да бъде спасена.
    - Не беше смъртоносна рана. Щом спряхме инфекцията, скоро ще бъдеш съвсем добре – отвърна Тояма и и подаде вода... Синьото и око сълзеше...
    - Добре съм... Аз не съм наистина жива, нали го разбра...
    По погледа му разбра, че не я беше разбрал.
    - Както и да е – каза тя и взе купата с вода. – Не беше нужно да ми помагаш.
    Той я остави намира и тръгна нанякъде... към брега... не можеше така лесно да се измъкне, без да бъде засечен от Акарасу... отиваше за провизиите... беше бърз... но тя вече беше видяла тайните му в съзнанието му. Той беше шиноби. Имаше някаква подготовка, макар и малка.
    Синьото око на Акарасу сълзеше... беше наранено. Не можеше да продължи пътя така, това око и трябваше... Тя се огледа, но край нея беше само сляпото хлапе... Неговите очи нямаше да и свършат работа... То и се усмихна.
    - Как ти е името? – попита тя изненадващо.
    - Юки – отвърна то.
    - Подходящо – каза Акарасу. – Къде са хората от селото?
    - Тук са – отвърна Юки. – Има един ето там, а друг мете прага на колибата си, а....
    Нямаше никого... „Луд е” – каза си Акарасу...

    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Акарасу Пет Авг 10, 2012 8:08 pm

    - - - - - - - -- - - -- - - - - - - -- - -- - - -- - -- - - -- - -

    Той я следваше, макар че всъщност тя вървеше след него. Синьото ѝ око сълзеше. Не беше свикнала да живее така – наранена и неизлекувана. Винаги предпочиташе бързо да се отърве от увреденото тяло и да го замени, но този път... Защо го беше задържала? Защо този път трябваше да бъде извървян от нея така... докрая... Изглежда това беше, което пропускаше толкова много години – просто да върви не докато пред нея имаше път, а въпреки, че пътят ставаше все по-лош... Нямаше време да започва отначало, но и вече не знаеше какво беше започнала. Джун търсеше Уаши, Акарасу преследваше своята битка за сила с неизвестен противник, а Мирай... тя не търсеше нищо, както обикновено...
    - Да спрем – каза Тояма и свали Юки от раменете си. – Уморих се...
    - Защо го взе със себе си? – попита Акарасу, съзнателно избягвайки да каже „с нас”.
    - Не можех да го оставя... и е тя, а не той...
    - Не можеш да носиш всичко – каза Акарасу. – Ще взема багажа.
    Той се обърна и я изгледа лошо, след като свали и тежката раница от раменете си. Как можеше тя да носи такава тежест? Подиграваше ли му се? Че малко се беше уморил.
    - Няма ли да си претовариш съзнанието? – каза той в отговор на закачката.
    Акарасу не му обърна внимание. Тя запретна ръкава си и откри ръката си, по която бяха издраскани с игла различни символи. Момичето избърса една кървава сълза от окото си и допря влажния си палец в един от символите, за да го разпечата. Но от него се появи само свитък... Като че ли не беше чак толкова впечатляващо.
    Тя разгърна свитъка и хвана внимателно четчицата, което беше в него, за да напише още символи, с което щеше да запечата тежката раница с провизии.
    - По дяволите – измърмори Тояма, - защо не го направи още в селото, можехме да вземем толкова много други полезни неща...
    - Защото не знаеш, че ще тръгнете след мен – отвърна тя и му хвърли свитъка. – Носи го все пак, вече не тежи толкова.
    Тя залитна.
    - Добре ли си? – каза притеснено той и се протегна да я задържи, но тя рязко се шмугна покрай него и се изправи здраво стъпила на земята на няколко крачки напред.
    - Защо вървиш с мен? Опасно е – каза Акарасу, изследвайки чакра полетата наоколо, за да потвърди усещането си, че за момента нищо не ги заплашваше.
    - Свикнал съм с опасностите – каза Тояма. Юки беше седнала на земята, но той я вдигна, защото нямаха време за почивка. Преметна я отново на рамото си и тръгна, за да не изостава от Акарасу. – Аз съм трафикант все пак – продължи момчето с приказката си и с горда тънка усмивка на уста. – Ще помогна и на теб да стигнеш до Мейкю.
    - Аз не съм стока за пренос – каза Акарасу и отново си спомни за Дженай... пратката, която тя беше пренесла от бреговете на Мори но куни до Аней... Съдържанието на тази пратка сега се скиташе освободено, може би насочващо се към Мейкю.
    - Но не си и човек, нали така? – каза Тояма.
    Акарасу не му отговори, не се интересуваше, че може би предава този словесен сблъсък на неговата сметка. Обърна се, взря се в бистрите му сини очи, врзя се в тях за дълго време. Не беше нужно да манипулира съзнанието му със сила, той вече беше в ръцете ѝ.
    - Трябва ми ново око – каза тя внезапно и развали моментът, който в неговите очи вероятно изглеждаше романтичен.
    - Какво? – възкликна Тояма, без да може да сдържи стъписването си. Окото ѝ... беше синьо... като неговите.



    Последната промяна е направена от Акарасу на Пет Авг 17, 2012 12:53 am; мнението е било променяно общо 1 път
    Шизука
    Шизука
    Напреднал
    Напреднал


    Местожителство : София
    Points : 60
    Брой мнения : 81
    Reputation : 12
    Присъединих се на : 09.04.2012
    Години на героя : 16
    Ранг : генин
    Село : Ранпу-сато
    Пари : 222
    Оръжие : *30 Метра жица
    *10 Димки
    *3 Свитъка
    *1 Протмоне жаба
    *Самехада
    Техники : *Mizu Kawarimi
    *Mizu Bunshin no Jutsu
    *Suiro no Jutsu
    *Suiro Sameodori no Jutsu
    *Kirigakure no Jutsu
    *Teshi Sendan
    *Sawarabi no Mai
    *Karamatsu no Mai
    *Призоваване - птици

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Шизука Чет Авг 16, 2012 2:35 pm


    Капитан Коуги.
    „Порастналото момче” развънлувано ходеше към селото си и си мислеше колко ли се е променило. Когато стигна до входа му очите му леко се насълзиха... Гледаше вжода известно време и с радустна усмивка бавно влезе в селцето. Почти нищо не се бе променило, по улиците срещаше познати лица но те не го познаваха. Може би нормално, все пак бяха минали 20-тина години от напускането му. Докато се разхождаше мина покрай едно малко магазинче, спря се на витрината и се сети, как една мила старица всеки ден му даваше по един от невероятно вкусните шоколадови бонбони. Влезе вътре и веднага позна продавачката, това беше същата добра жена.
    -Добър ден. – каза той.
    -Добър ден, какво ще овичате?
    -30 шоколадови бонбона Smile .
    -30?!? – учудено попита продавачката.
    -Да 30 – с усмивка отговори морякът.
    Докъто броеше бонбоните магазинерката се сети за малкото момче на което много отдавна, даваше по един от тези. След това погледна човека и преди да му ги даде попита.
    -Коуги-чан ти ли си?
    -Аз съм бабо Джинма, аз съм Smile .
    Старицата много се зарадва, че отново го вижда остави бонбоните и започнаха да си говорят. Имаха да наваксват доста, а разговора протичаше бързо и весело. На капитанът много му харесваше да си говори с Джинма, но нямаше много време, скоро щеше да се стъмни а искаше да види и останалото от селото.
    -Беше ми приятно, че отново се видяхме, но трябва да продължа, само кажи колко ти дължа за бонбоните Smile .
    -Не ставай глупав Коуги-чан, нищо не ми дължиш.
    -Нестава така бабо... Страната е бедна и без това, магазина едвали процъфтява. От както си говорим почти никой не е влизал.
    -Няма значение. Каквото оставиш Smile . – с усмивка отговори бабата, която също много се радваше, че вижда малкото момче, толкова порастнало.
    -Добре. – каза корсарът усмихна се и осрави 100 руо.
    -Но Коуги-чан...
    -Това прецених Smile . – каза Коуги, бавно тръгна към вратата и добави.
    -Довиждане бабо Джинма и всичко хубаво Smile .
    -Всичко хубаво Коуги-чан. Всичко хубаво.
    „Веселякът” излезе на улицата и продължи да се разхожда.



    Шизука
    Шизука
    Напреднал
    Напреднал


    Местожителство : София
    Points : 60
    Брой мнения : 81
    Reputation : 12
    Присъединих се на : 09.04.2012
    Години на героя : 16
    Ранг : генин
    Село : Ранпу-сато
    Пари : 222
    Оръжие : *30 Метра жица
    *10 Димки
    *3 Свитъка
    *1 Протмоне жаба
    *Самехада
    Техники : *Mizu Kawarimi
    *Mizu Bunshin no Jutsu
    *Suiro no Jutsu
    *Suiro Sameodori no Jutsu
    *Kirigakure no Jutsu
    *Teshi Sendan
    *Sawarabi no Mai
    *Karamatsu no Mai
    *Призоваване - птици

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Шизука Чет Авг 16, 2012 8:09 pm



    Капитан Коуги.
    Ходеше по старите улици, докато вятъра леко подухваше, а слънцето беше в своя залез. Ходеше и се радваше... Радваше се на това, че отново е в родното си село. Стигна до една малка полу-саборена къщурка.
    -Ехх дом... Скъп дом. – каза той и влезе.
    Тази малка къщичка може би се беше променила най-много. Вратата липсваше, пода поддаваше и скърцаше все по-силно с всяка следваща стъпка, а покрова... Покрива беше текъл почти от всякъде и лъчове светлина се прокрадваха между изпочупените керемиди. А когато Коуги влезе в стаята в която спеше като дете, какво да види – нищо. В нея нямаше нищо, просто четири голи стени и един липсващ прозорец. Не, че преди къщата беше кой знае какво, но 20-те години без никой в нея и местните разбойници си бяха казали думата.
    /Е изглежда утре ще имам доста работа, затова сега по-добре да се наспя добре Smile ./ каза си Коуги и започна да се оглежда.
    /Къде да спя?/ – зачуди се той. /В къщата няма нищо и този покрив всеки момент може да ми падне на главата Very Happy . А и е толкова прашно, че като нищо мога да се задуша докато спя. По добре да отида на някоя пейка в парка. Very Happy ./ каза си той и тръгна към парка. Когато стигна си хареса една дървена пейка и бързо се унесе.
    На сутринта се събуди, върна се при къщата, огледа добре какво ще му трябва за да я ремонтира и отиде в строителния магазин.
    -Добър ден.
    -Добър ден. – отговори продавачът.
    -Ще си ремонтирам къщата и ми трябват следните неща. – каза капитанът и започна да изрежда.
    Продавачут си записа голямата поръчката и каза.
    -В момента нямаме всички тези неща, но веднага ще изпратя човек да ги поръча. Още утре ще са тук. – леко притеснено каза продавачът.
    -Добре, благодаря. Ще се видим пак утре. – отговори морякът и си тръгна.
    На следващата сутрин се върна, а пред магазина имаше няколко натоварени каруци които го чакаха.
    -Добър ден, поръчката ви е готова. – още от вратата го посрещна продавача.
    -Благодаря, че дори сте ми я натоварили. А каква е сметката? – попита корсара.
    -1500 руо всичко + транспорта.
    Коуги извади портофейла си, наброи сумата и каза.
    -Заповядайте.
    -Благодаря, а къде да закараме стоката? – попита продавача.
    -Кажете на хората си да ме последват.
    -Впрегнете конете и ходете след господина момчета. – каза магазинера на подчинените си.
    Скоро конете бяха готови и тръгнаха след капитана. Когато стигнаха до къщата морякът им посочи къде да растоварят и те се заловиха за работа. След около час каруците бяха кразни.
    -Заповядайте момчете. – каза той и им даде по 50 руо бакшиш.
    -Благодарим господине. – отговориха те и се върнаха в магазина.
    Коуги отново огледа какво трябва да се направи и се залови за работа. Минаха четири дни от както започна ремонта на къщичката, а петия ден беше към края си и почти всичко беше готово. Оставаше ѝ само да се боядиса и да се внесат малко мебели, но веселякът нямъше търпение. Искаше да я добърши час по-скоро, за да я види в такъв блясък в какъвто не я бе виждал никога до сега. Затова хвана баданарката и цяла нощ боядосва, а като приключи внесе мебелите, изкъпа се и заспа. На сутринта къщата беше невероятна, никак не приличаше на това което беше преди около седмица. Коуги се събуди в късния следобен, огледа я и остана доволен от свършената работа. Прекара няколко дни в безгрижие, за да си отпочине добре и започна да помага на хората в селото.


    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Акарасу Пет Авг 17, 2012 9:28 pm

    - Трябва ми.
    - Не. Не – той повтори логичния си отговор и се отдръпна от нея, защото едва сега усети колко сериозно и налудничево го гледаше тя.
    - Защо моето? Ще... какви ги говоря! Дори да срещнем други хора... ще ги убиеш?
    - Не мога да чакам да срещнем други – каза тя.
    - Вземи моите очи – обади се Юки, - на мен не ми трябват!
    Тояма пусна детето на земята и го побутна настрани.
    - Ти наистина не си човек! – кресна той в лицето на Акарасу. Не болеше.
    Поредната кървава сълза се спусна по бузата ѝ.
    - - Това е абсурдно. Хайде, не ми казвай, че не криеш очи в печатите на ръцете си.
    - Ако беше така, ти нямаше да ми трябваш.
    - Окото ти ще се оправи, потърпи няколко дни, имаме лекарства...
    - Разбирам от лекарства. И от рани. Това око е изгубено.
    - Акарасу...

    Акарасу да носеше очи и разни човешки части със себе си? Не ѝ трябваха. Обикновено зарязваше цялото тяло, а не го попрзвяше. Сегашната ситуация беше изключение. Уаши беше изключение. Заради него ли стигаше толкова далеч... да се поправя... не беше типично за високомерната ѝ личност. Гледайки се през дясното око на Тояма, тя измери поглед външната си обвивка и се замисли. Мислеше само за себе си през целия си живот. Много дълго време. Постоянно милслеше дали това е правилно, намираше грешките си и отказваше да ги поправи като протест срещу... срещу... не мразеше никого, не обичаше никого... изведнъж напрежението в нея се замени със спокойствие и тя се приближи към себе си, хванала уверено инструментите си и готова за операцията.


    Той се събуди скоро. Не виждаше нищо. Вътрешно усещеше как разкъсва яростно превръзката на очите си, но в действителност изтръпналите му ръце се мятаха безцелно във въздуха...
    - Къде съм? – изстена той.
    - На границата – отвърна му Акарасу.
    - Как... как стигнахме дотук?
    Той се надигна, а тя го бутна обратно на земята.
    - Нямах време да чакам – отвърна Акарасу след това и продължи да притиска рамото му към земята.
    - Пусни ме! – кресна той с пресъхнал глас.
    - Спокойно, довечера тръгвам.
    - Къде? Ще ме оставиш така? Къде е Юки?
    Той избута ръката ѝ, преобърна се и се изправи на колене.
    - Тя спи – каза Акарасу. – Още е рано, не я буди...
    Той започна да развързва превръзката от очите си... Наистина беше тъмно, затова нямаше какво да подразни очите му... Юки я нямаше.
    - Къде е тя? – кресна той на Акарасу, не се стресна от погледа ѝ, вероятно защото не се оглеждаше достатъчно в огледало, за да беше свикнал със собствения си поглед, половината от който сега лъщеше на нейното лице.
    - В пещерата е – отвърна Акарасу и Тояма се огледа и клатейки се на всяка своя стъпка влезе навътре.
    Тя се беше събудила от гласа му, все пак сега слухът беше най-изостреното ѝ сетиво. Тояма я прегърна и прошепма в ухото ѝ: „Всичко ще е наред”.
    - Всичко е наред – отвърна тя. – Акарасу...
    - Не се притеснявай – каза той, но тя наистина нямаше нужда от успокояване. Погледна го... сега той имаше нужда да бъде успокояван...
    - Какво?...
    - Акарасу – каза момиченцето и се надигна. – Тръгваме ли?
    - Вие оставате тук – каза Акарасу, приближавайки се бавно. – Не – вие ще се върнете обратно. Вървете по-далече.
    - Какво си направила? – попита Тояма. – Защо?
    - Защото нямах сини очи – отвърна тя. – Нямам и време.
    Той я гледаше ядно... тя беше подменила окото му... но и беше върнала зрението на Юки... Мразеше я... но и...
    Започна да се зазорява. Последният им ден заедно. Тояма виждаше светът различно. Цветовете на всяко нещо му се виждаха много по-наситени и живи. Акарасу му се виждаше много по-безцветна. Просто бледа и прозрачна...

    [You must be registered and logged in to see this image.]
    Акарасу
    Акарасу
    Администратор
    Администратор


    Age : 241
    Местожителство : Бургас
    Points : 334
    Брой мнения : 294
    Reputation : 26
    Присъединих се на : 28.12.2011
    Comments : Ако някой се опита да те засенчи - остави го да слънчаса!
    Бия се защото : и когато се налага
    Бива ме да : затапвам хората :)
    Не ме бива да : давам лични съвети
    Обичам (да) : се мотая
    Мразя (да) : ми говорят зад гърба ;х
    В училище : драматизирам
    Вкъщи : пак драматизирам
    Аз съм : Аз
    Нещо друго : всякакви щуротии
    Години на героя : 123
    Ранг : S-rang missing-nin
    Село : Соракаге
    Пари : 300
    Оръжие : Кунай, шурикен, сенбон, отрови, ссвитъци
    Техники : - Чакра нишки
    - Контрол на съзнание
    - Прехвърляне на съзнание
    - Запечатване на съзнание
    - Чакра сензор
    - Кукловодска техника – жива кукла
    - Кукловодска техника на оръжия
    - Призоваване - на кукли и оръжив

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Акарасу Пон Авг 27, 2012 5:59 pm

    Небето пред нея грееше в пурпурно и оранжево. Когато слънцето падна под границата, очертавана от риба на металната ограда, Акарасу тръгна натам, към границата. Приближаваше се и се снижаваше със слънцето, движеше се така, сякаш не контролира напълно собственото си тяло. Нейна собственост, това беше то. Това тяло... беше на момиче от Муракумо. Момиче, което толкова приличаше на Мирай и тя на него, че когато случайно или не съвсем случайно се срещнаха, те се почувстваха странно близки, без помежду им да има някаква връзка. Но беше лесно да се повярва, че двете бяха сестри. Беше и лесно за Мирай да си помисли колко лесно беше... да излъже. Да разкаже някоя измислена история за изгубеното си минало... да накара момичето да се съмнява в родителите си. Толкова се съмняваше, че не можа да ги изчака да се приберат, за да ги разпита. Бяха на тайна мисия, бяха шинобита, което значеше, че в най-лошия случай можеха изобщо да не се върнат, което значеше, че нямаше да ѝ дадат отговор. Тя тръгна да ги търси... провали прикритието им, издаде ги на враговете им. И беше убита в последвалата битка. Мирай взе тялото ѝ. Можеше просто да я убие. Но ѝ беше по-интересно да се случи всичко това, да проследи докъде би стигнал човек, за да научи истината. До смъртта си навярно...
    Акарасу си мислеше затова, докато движеше тялото на Ацуки към оградата... криейки чакрата си... чакрата, с която поддържаше контрола си над телата. Едва ли не сграбчи мрежата, пръстите ѝ се промушиха в дупките и стиснаха металните жици. Чакра нишките ѝ се освободиха и плъзнаха наляво и надясно по оградата, оцветявайки ярко картините, които многото сензорни нинджи наоколо виждаха благодаренеи на сензорните си способности. Сякаш границата беше атакувана от цяла армия, която искаше да я събори и смачка. Чакрата ѝ беше толкова пъстра, сякаш не беше на един единствен човек.Защитата се активира, но Акарасу вече беше пуснала мрежата и я държеше само с чакра нишките си. За да премине, трябваше да е бърза. И да изчака подходящ момент... миг, в който електрическата чакра щеше да бъде прекъсната. Нямаше да я поддържат вечно, нямаше да я пилеят. Акарасу виждаше в ума си как десетките чакра присъствия от другата страна също я търсят, лутайки се в нюансите на нейната енергия. Тя виждаше - потокът на електрическата чакра по оградата. Той се превърна във вълни, преливащи и отминаващи профилактично... Като вода... Акарасу обичаше да плува. Тя умееше да плува. Чакра нишките ѝ я изтеглиха рязко нагоре, после в последните възможни мигове тя отскочи от ръба на оградата и се стовари на земята. Краката и отказаха да се изправят в първия момент. Тя ги завлачи насила един след друг напред, мислейки си... какво ли още беше готова да направи. И за коя истина го правеше...


    Продължава в следващата тема -> [You must be registered and logged in to see this link.]
    Шизука
    Шизука
    Напреднал
    Напреднал


    Местожителство : София
    Points : 60
    Брой мнения : 81
    Reputation : 12
    Присъединих се на : 09.04.2012
    Години на героя : 16
    Ранг : генин
    Село : Ранпу-сато
    Пари : 222
    Оръжие : *30 Метра жица
    *10 Димки
    *3 Свитъка
    *1 Протмоне жаба
    *Самехада
    Техники : *Mizu Kawarimi
    *Mizu Bunshin no Jutsu
    *Suiro no Jutsu
    *Suiro Sameodori no Jutsu
    *Kirigakure no Jutsu
    *Teshi Sendan
    *Sawarabi no Mai
    *Karamatsu no Mai
    *Призоваване - птици

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Шизука Пет Сеп 07, 2012 4:20 pm



    Капитан Коуги.
    Ранна тиха утрин при едно от езерата около селото на капитана. Слънцето леко грееше, а хладния вятър приятно галеше ниската зелена трева, по която все още имаше малки капчици роса. Водата в езерото беше тиха. Толкова тиха, че едва се забелязваха леките вънкички по повърхността ѝ. А Коуги се бе излегнал удобно на едно одеало, до него имаше голяма чанта за пикник, а в ртката му – чаша хубаво саке. Докато гледаше спокойната вода и се наслаждаваше на безгрижието си, заедно с меча си Кори. Си припомняше важни моменти от миналото. Погледна оръжието си, след това вдигна глава към облаците и потъна в спомени.
    Това се случи няколко години след като стана част от тайния разознавателен екип. Една сутрин получи мисия, за която трябваше да отиде в далечна земя някъде на север. Където всичко е покрито с дебели пластове лед и сняг. Там той трябваше да проследи опасен беглец и да открие скривалището му. Всичко вървеше по план. Стигна до леденото царство безпроблемно. Откриването на целта също не отне много време, но малко преди да го одведе при скривалището си, в една висока борова гора, разбойника се обърна.
    -Изглежда са ме подценили и са изпратили прекалено неопитен търсач... – с леко разочарование каза той.
    Коуги изкочи пред него засмя се и каза вадейки оръжието си.
    -Може да не съм добър в прикриването на следите си, но компенскирам с меча.
    -Да те видим тогава! – също се засмя беглеца и извади от калъфа си светло син меч, от който излизаше пара.
    Меча на младежа също не изоставаше, той изглеждаше като обикновена катана, но с невероятен блясък и здравина. А когато остриетата се срещнаха… Oръжието на младежа от Мори бавно започна да замръзва и пропуква, докато не се пръсна на малки парчета. Той се чудеше какво се случи, но опонента му побърза със следващия удар, за щастие разознавачът се отдръпна на време и острието на бандита леко драсна кората на един бор. Тогава високото дърво за няколко секунди замръзна. Коуги видя как растението стана на лед, толкова бързо, от толкова малка драскотина и леко притеснено попита.
    -Какъв е този меч? От къде има тази огромна сила? Та моя беше от първокласна стомата, а твоя го разби като играчка. И как това голямо дърво се превърна в купчина лед, само от допира на върха на острието ти?



    Шизука
    Шизука
    Напреднал
    Напреднал


    Местожителство : София
    Points : 60
    Брой мнения : 81
    Reputation : 12
    Присъединих се на : 09.04.2012
    Години на героя : 16
    Ранг : генин
    Село : Ранпу-сато
    Пари : 222
    Оръжие : *30 Метра жица
    *10 Димки
    *3 Свитъка
    *1 Протмоне жаба
    *Самехада
    Техники : *Mizu Kawarimi
    *Mizu Bunshin no Jutsu
    *Suiro no Jutsu
    *Suiro Sameodori no Jutsu
    *Kirigakure no Jutsu
    *Teshi Sendan
    *Sawarabi no Mai
    *Karamatsu no Mai
    *Призоваване - птици

    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Шизука Сря Сеп 12, 2012 1:13 pm



    Капитан Коуги
    -Някога много отдавна – заговори беглецът и прекрати атакаките си. – имало един майстор на оръжия, който изработвал всичко с лекота и клиентите му винаги били доволни. Докато един ден, до него не достигнал слуха за една ледена скала, която била по-здрава от камък и притежавала невероятната способност, да замразява всичко което се докосне до нея. От тогава на татък майстора започнал да търси начин по който да направи меч от този невероятен лед. Меч който да е много по-здрав и ценен от всички останали оръжия които е изработил до момента. След няколко години прекарани в опити - успял да направи инструментите с които да изсече достатъчно голямо парче за мечтаното острие. Когато го завършил – изглеждало невероятно. С прекрасни извивки и ръбове. Дръжката му била от мамутска кост стегнато обвита с дебела мамутска кожа, а калъфа му също прецизно бил изработен от дебела кожа с дълги кафеви косми.
    Преди майстора да умре, скрил меча и начертал карта, с подробно описание, какви са способностите му и къде може да бъде открит. Повечето хора мислели, че това е просто шега и никой не тръгвал по картата. Докато не я намерих аз. - засмя се звучно разбойника и отново нападна.
    Коуги едва извягваше повечето удари и опитваше да измисли план, с който да го надвие. Не разполагаше с много неща в чантичката си, но все пак... Имаше малки шансове за победа. Когато опонента му замахна за поредния удар, младежа метна една димка в краката си и бързо се отдръпна. Покатери се на един бор, прикри чакрата си до колкото можеше и зачака. Чакаше дима да се разсее и опитваше да открие слаби места у противника си.
    /Атака... Това е неговата защита./
    Помисли си той и скочи от дървото с кунай в ръка. Двамата без да губят никакво време отново влязоха в схватка. Само едно докосване от леденото острие можеше да коства живота му, затова Коуги беше много внимателен с движенията си. Когато противника му го атакуваше, той умело отбягваше ударите и опитваше да направи свой, но без резултат. Колкото повече се сражаваха той все по-добре разчиташе движенията на беглеца и успяваше да им противодейства. При поредния опит в който разбойника замахна към главата на търсача, той се наведе и бързо се метна зад него и упиря кунай във вратът му.
    -Изглежда всичко свърши. – каза младежа и се усмихна.
    -Изглежда те подцених.
    -Хвърли меча на земята и се предай!
    Беглецът погледна за последно слънцето и каза.
    -Би се достойно. – след това се прободе с леденото острие и замръзна.
    Коуги, учуден от постъпката му скочи назад и тихо промълви. – Беше добър боец. – После взе меча от замръзналото му тяло и тръгна към страната си.
    След като си припомни този момент от миналото си, моряка допи чашата си саке и се прибра в дома си.




    Sponsored content


    Mori no kuni Empty Re: Mori no kuni

    Писане by Sponsored content


      В момента е: Вто Мар 19, 2024 7:19 am