География и История

Шизука написа:
Светло село


Селото е основано в страната на планините, след втората велика нинджа война. То е малко и почти винаги е слънчево, около него има доста реки, гори и поляни, които са много подходящи за разходки през свободното време. Жителите му са миролюбиви, занимават се най вече с отглеждане на зеленчуци. В него има малко шинобита, които да го пазят от крадци и бандити, които за щастие вършат прилежно работата си.


[You must be registered and logged in to see this image.]

Акарасу написа:- Какво беше това? – попита ямакагето. Колкото и да се опитваше да се ядоса, не му се отдаваше... да изглежда бесен. – Куен...защо ни разкри кой е новото джинджурики на деветоопашатата?
Карюхоукагето също беше спокоен.
- Защо провали изпитите?
- Не мисля, че са провалени. В крайна сметка – заговори Коуен тихо и критично – се видя, че вашите шинобита са по-добри. А нашите са слаби и се отказват...
- Не бих казал, че са слаби – отвърна Гасеки скромно. – Отегчени са, имат воля, но не я използват за целите на селото, не са отдадени. Това не ги прави по-слаби, но...
- ... ги прави безполезни – добърши мисълта му карюхокагето, после присви очи и се загледа в пораженията, които лисицата беше оставила в гората около скритата наблюдателница, откъдето трябваше да наблюдават развитието на 2рия етап. – Моите шинобита ме предават... затова разбирам, че трябва да съм на твоя страна, защото в момента, колкото и да ми е неприятно да призная това, Муракумо е по-силно от Ириуми... И все пак... видя, че ние разполагаме с наш коз...
- Деветоопашатата? Аз защо смяташ, че ние нямаме същия коз?
- Надявам се да го нямате...
Ямакагето не отговори. Техният опашат звяр... за него никой не знаеше нищо. Имаха ли го? Контролираха ли го... не се знаеше. И не трябваше да се знае.
Карюхокагето също се умисли... гордостта му му пречеше да се ядоса затова, че Ириуми беше толкова отслабено, не можеше да си признае, че вината беше негова, че беше в неговото управление.
Ямакагето си мислеше как почти беше обещал да не наранява Уаши Учиха, но войната наближаваше и ако двамата се срещнеха – единият трябваше да умре.
- Войната е неизбежна – каза ямакагето. – Всеки смята, че има достатъчно козове, за да спечели, но победата няма значениие... знаеш ли, идеята на Микадзуки за вечната война... каквото и да стане, те ще са прави, които и да спечели, те ще са прави.
- Тогава как можем да запазим мира? – попита карюхоукагето и се усмихна, защото и сам знаеше отговора. Войната беше безкрайна поредица от битки и затишия. Нямаше мир. Мирът... мирът това беше просто да бъдещ на печелившата страна. Войната - това беше да си загубил битката и да си оцелял сред развалините, да се бориш за глътка въздух, да оцелееш в един разбит свят. Как щяха да запазят мира ли – като бъдат на печелившата страна отново. Като не позволят битките да се водят на тяхна територия.

Акарасу написа:

Карюхокагето угаси светлините в кабинета си и постоя така дълго време. В Ириуми беше лесно да свикнеш с тъмнината. Беше лесно да ѝ се поддадеш... Той все един свитък и започна да пише не него... в тъмното...
Ситуацията беше съдбовна. Микадзуки неслучайно напредваха към Мейкю. Селото, скрито в Лабринта отдавна събираше биджуута, отдавна се подготвяше за война. Но същото правеше и Аней чрез своята организация, която не можеше да се нарече престъпническа... тя вършеше престъпления, но – затова беше създадена... Но ако от Аней си въобразяваха, че могат да я контролират... ако Мейкю и Муракумо си въобразяваха, че имат някаква власт над действията ѝ, имайки свои шпиони в нея... лъжеха се. Хора като Учиха Уаши, избягали в Микадзуки, за да търсят нови перспективи или с прикритието, че търсят такива, не те бяха заплахата и не те бяха надеждата за скрито предимство в предстоящата война. Те бяха само поклонници на една наистина интересна идея за нестихваща война. Поклонници на истински страшилища...
Карюхокагето написа писмо до своя колега от Мейкю, с когото комуникираха от дълго време относно предстоящите събития. Всеки си търсеше по-силни съюзници, за да запази мира в страната си. Страните на планините и на вулканите никога не бяха били терени за войни и сега сякаш нямаше да бъдат. Голите каменни равнини на Иши но куни и опустошените и разчистени земи на бившата и отдавнашна страна на горите бяха онези територии, които понасяха ужаса от войната.
„Няма как да изменя на съюза си с Муракумо. Би било самоубийство. Но няма как и да не се замисля над вашето предложение. Трябва да кажа, че развитието на войната ще определи избора ми, в тази война няма да има само една или две страни, от които да избираме. За да подкрепя думите си, че едновременно ви вярвам и не съм убеден, че вие сте силата, която трябва да подкрепям, ще ви изпратя някого, който ще донесе посланието ми до вас. Ако успеете да го заловите, ще ми докажете, че притежавате военна мощ и ще е най-добре за Ириуми да е именно на ваша страна. А и това, което ви изпратя, че подсили още повече редиците ви. Ако ли не... Мога да ви кажа само още едно нещо, което сигурно не знаете и може би няма да разберете веднага, но към вас идва призрак. Опасявам се, уважаеми Ишикаге, че войната се подготвя на Ваша територия”
Карюхоукагето надигна главата си и прошепна: „Това е лудост...”
Ямакагето го гледаше безизразно.
„Но ми харесва”, добави по-младия от двамата лидери и нави свитъка.
„Войната ще започне в Мейкю”, каза Ямакагето, „но пътуването дотам е дълго, поне два месеца”
„Значи имаме два месеца да се подготвим и да се надяваме, че планът ни ще успее”
„Това е само началото на нещо мащабно. Войните няма да приключат, докато има толкова силни... същества... безсмъртните трябва да бъдат убити. Но... всъщност най-доброто, на което можем да се надяваме е, че ще се избият един друг.”
„Разчитаме на непораснало момиче-призрак”, каза Карюхокагето и се изсмя,”Не знам на какво изобщо се надяваме, но... предполагам, че надежда все пак винаги има.”
„Побързайте с изпращането на писмото. Не бива да оставяме нещо да се случи преди това. Ние трябва да предизвикаме началото на тази война. И то трябва да стане възможно по-далеч от нас, за да не ни засегне. Подгответе се.”
„Вие също се подгответе”, каза Карюхокагето, докато колегата му напускаше кабинета. Двамата не се понасяха особено. Никога не се бяха сблъсквали в битка, нямаха какво да си връщат, а откакто бяха кагета, нямаха и повод просто да се сбият, а и не беше редно да се бият, трябваше да пазят приятелските си отношения. Но не бяха приятели, не бяха и врагове. Никога не се бяха сблъсквали в битка – не бяха имали шанса да се намразят или да се сприятелят.

Акарасу написа:- Имам чувството, че губим ясна идея за тази война –каза съветникът на Ишикагето, докато двамата пиеха чай в голямата чайна зала в главната сграда. Навън се вихреше лятна буря, горещият вятър, нахлуващ от юг, свистеше в извивките на лабиринта от улички.
- Тогава нека ти припомня – каза младият Ишикаге. – Ще водим тази война, за да унищожим онзи човек. Това е решаваща война. Или ние ще победим или... той ще се превърне в истински бог на всички нас. Аз не вярвам в богове, а ти?
Съветникът не каза нищо, не реагира. Дали вярваше в нещо? Самият той не знаеше със сигурност. Вярата беше нещо, което се извеждаше на преден план в трудни ситуации и се забравяше иначе. Епохите на боговете бяха отминали отдавна, когато техниките и специалните умения на шинобитата ги бяха превръщали в богове в очите на обикновените хора. Но сега уменията бяха нещо, което мнозина притежаваха и можеха да развият. Още се носеха легенди, че техниките и уменията за тях са наследство от боговете. А сега обикновенитe хора лесно можеха да бъдат заблудени, че има бог, бог на войната, някой, който може да контролира шинобитата и да ги кара да се бият помежду си...
- Ако започнем война, не значи ли това, че той е прав? – попита съветникът.
- Работата е там, че ако се въздържаме от война, това пак ще докаже неговата правота – каза Ишикагето. – В капан сме. Единственият начин да го опровергаем, е да го убием...
- Но как? – прекъсна го съветникът. – Ако наистина е толкова силен...
- Не е чак толкова силен. Само трява да стигне до него...
Ишикагето се замисли... замисли се за всички години, в които се беше подготвял, в които беше подготвян за тази война, за тази битка. Той можеше да спре това... да спре света да навлезе в нова епоха на богове... на един бог.