Пътят към Мейкю беше самотен, когато единственият ти другар беше запечатан в свитъка си, ти беше поел отговорността да го пазиш...
Когато пристигна в Аней, за да бъде официално приет за член на Миказдуки, Уаши вече беше се доказал по пътя натам в няколко „мисии”, в които групата уби един див звяр, тероризиращ малко селце в южната част на страната на Горите, както и при справянето с двама престъпници. За първата задача Миказуки получиха или по-скоро поискаха солидно възнаграждение, а вторите два пъти, когато им се наложи да положат усилия за добра кауза, те взеха плячката на убитите от тях престъпници, която те пък бяха откраднали от хората... Справедливо ли беше? Беше закономерно. Микадзуки не се изтъкваха като герои или праведници, не вярваха, че целите им са благородни. Населението в страната на горите обаче ги уважаваше и им се кланяше като на свои спасители. Идеологията за хармонията между добро и зло беше проникнала дълбоко в самото общество, тоест една от целите на Микадзуки вече беше постигната. Самият Уаши се сблъска с това да бъде благославян и хора да падат в краката му, само защото носеше черната мантия и протектора за глава, маркиран с кунай... В началото той работеше само в страната на горите, докато по-висшите се убедиха, че могат да му вярват, за да му дадат по-сериозна мисия. Не им трябваше много време, за да му повярват. Уаши беше покорен. Беше изпълнителен и прецизен... Тогава го запознаха с Гакари... Двамата си пасваха. Не говореха много. Много работеха. А и бяха от един и същи регион. Затова скоро ги изпратиха да се завърнат в страната на вулканите. Трябваше да нападнат Ириуми. По чия поръчка... не беше ясно. Трябваше да изглежда като опит да се отвлече джинджуурикито на Кюби. Страната на вулканите беше една от малките, не беше най-великата и беше някак неприемливо точно тя да притежава най-могъщия опашат звяр.
Уаши беше решил, че Гакари е онзи прословут призрак от страната на небесната сянка, от когото се страхуваха, човек на повече от двеста години, който вземаше разни неща от разни хора и ги съединяваше със себе си, за да се поддържа жив. Уаши скоро разбра, че в това няма нищо призрачно, беше просто медицина.Странна, отблъскваща и едновременно очарователна наука.
Отиваха към Ириуми, когато Гакари заяви, че ще отиде в своето село и оставя задачата на младия Уаши, че е убеден, че хлапето ще се справи. Уаши дори не можеше да използва мангекьо шаринган... Всъщност зад гърба му се говореше, че никога няма да достигне следващото ниво на шарингана, понеже за него се изискваше човек да може да се трогва и да бъде разтърсен емоционално, а Уаши не умееше нито да мрази, нито да обича, нито да се ядоса и разсърди за каквото и да било.
Струваше му се, че го бяха забравили, че никой в родното му село не се страхуваше от него. Не го потърсиха, не го гониха. Не го ли смятаха за полезен? И все пак дори тези мисли не можеха да го разстроят. Да го пробудят.
Уаши потопи Ириуми в огнен дъжд. Атаките на защитните сили на селото не го достигнаха, защото той гледаше отвисоко пламналата линия, километричен огнен път, който изглеждаше забележително, гледан от въздуха... Гакари щеше да хареса това... така си мислеше Уаши.
Огромният ястреб го отнесе през границата в страната на планините и го остави на едно било там. Още щом птицата-демон беше отзована, отрядите на Мукакумо изкочиха и нападнаха Уаши, начело с Ямакагето... този така противен за Уаши тип, който така упорито се бореше за всичко и настояваше на своето. Като например настояваше за съюза между Ириуми и Муракумо... две толкова различни села. Настояваше, че Ириуми са негови приятели, опитваше се едва ли не да ги промени, но системата за обучение на нинджи на селото скрито в бездната произвеждаше хора, които не ценяха особено приятелството. Шинобитата там бяха програмирани на послушание чрез свободата на действие, която получаваха. Лошите им постъпки рядко бяха наказвани. Те можеха да бъдат злодеи, когато поискат и без последствия в собственото си село. Това до голяма степен ограничаваше желаещите да избягат и да станат предатели. Никой не се чувстваше подтистнат от системата, защото тя позволяваше волности. Е, почти никой, но като цяло системата работеше. Онази сутрин, на онова планински плато Уаши не се изправи пред ямакагето, говорейки му за това как смята, че политиката му на приятелство с Ириуми е нелепа. Не беше нелепа, беше полезно да имаш съюзник все пак, за да го използваш... но в този случай Ириуми се възползваха от съюза много повече, отколкото Муракумо. Уаши се изправи пред ямакагето като продукт на системата в страната на вулканите – човек, който нямаше ясно разграничени представи за добро и зло, а само за правилно и неправилно...
Катаните им се сблъскаха във въздуха, изсвистяха и издрънчаха. Хората на ямакагето започнаха да се отдръпват, никой не смееше да се намеси в битката на своя лидер, а битката се разпростря като пожар...Ямакагето беше подготвен да се бие с Уаши, без да поглежда в очите му, за да не попадне в генджуцу. Уаши трябваше да го допусне по-близо до себе си, за да може да издебне грешка от негова страна, атаките от разстояние на вършеха работа... Хладното спокойствие на шарингана заблестя в погледа на Ястреба...
- Мангекьо шаринган – каза Гакари, когато завари облещения Уаши в пещерата, в която беше уговорена срещата им.
- Можеш ли да ми помогнеш за раната? – попита Уаши и разтвори мантията си, под която на гърдите му зееше прободна рана.
- Мога – отвърна Гакари и се наведи да прегледа пораженията... Уаши се беше оставил да бъде прободен от оръжието на противника само и само за да се изправи лице в лице с него. Очи в очи. Беше го хванал в генджуцу, от което ямакагето се възстановяваше дни наред в болницата. Уаши се беше освободил... от страха, от малкото страх, който таеше в себе си, от болката си. Беше признал пред себе си, че посвещава живота си на мига, не на вечността, че ще живее и ще се бие всеки път с цялото си сърце. Че е готов да си случи с МШ и че е готов да изгуби зрението си, когато му дойде времето...
- Косата ти е пораснала – констатира Гакари и се протегна, за да намести схванатите си прешлени.
- Да – отвърна Уаши бестрастно. – Ще вървиш ли с мен?
- Да. Ще повървя малко – каза Гакари двамата продължиха пътуването си към селото, скрито в лабиринта рамо до рамо
» Лаф4е
» Лъки Узумаки
» Мейкю
» Mori no kuni
» По пътя към Мейкю...
» Ishi no kuni
» Работилницата
» Водни приключения